Почетният гражданин на Преслав Геро Геров е записал разказа на майка си Велика Добрева, съпруга на опълченеца Геро Добрев. Той гласи:
„Те, руснаците горките, додоха в един студ, не ти е работа. Чувам чичо ти Димитър на двора да вика на брат си Радуш. „Танас гелди, ясгелди“(Танасов ден дойде, пролетта дойде). Ама не пролет, а сняг и студ донесе Танас! „ Бре Радуше, какво се трупат при конака отсреща?“ – пита чичо ти Димитър. Излизам и аз. Чувам да се говори, че жандармите офейкали, защото видели руснаците. Не помня дали същия ден, или на другия, мегданът при нас по обяд се изпълни с руснаци на коне. Измръзнали горките. Реката беше замръзнала. Те разчупваха леда да поят конете си, а мъжете изнасяха ечемик и кринчета да ги нахранят. Чичо ти Димитър доведе у на с двама руснаци. Пет братя живееха с жените и децата си в тази голяма къща. Баща ти го нямаше, той беше с опълченците. Аз бях с двете деца в една стая. Бати Димитър каза да отида в тяхната стая, а той донесе сандъци, дъски и направиха креват. По това време нямаше печки. Запалих огнището да се стоплят гостите. Единият спеше на кревата, а другият на замята. Сетне разбрах, че били офицер и войник. Калина караше пет години и все вървеше подире им. Офицерът я помилва и сълзи потекоха от очите му. Извади от джоба си книжки. Показа ни ги. Аз нали съм неграмотна, нищо не мога да разбера. Едната книжка беше портрет на момиченце и момченце. Чете ми нещо, ама нали не зная езика, нищо не разбрах. Той целуваше ту портрета, ту писмото, а войникът много обикна кака ти. И той имал момиченце. Носеше я на ръце, даваше й захар и я канеше на чай. Сега вече всички пием чай, но не като тях. Те чупеха бучката захар, хапеха от нея и сърбаха чая. Един ден се чув аот пътя: „Мамо, возят ме на сенья“. Гледам войника взел шейната на батя ти Добря, турил Калина в нея. Тя се хванала за въжето и като нея няма… Колко време бяха у нас руснаците – не помня. Пред конака се събра целия Преслав. Чичо ти поп и поп Йордан сториха молебен. 79 Руските войници заедно с нашите хора викаха „ура“. Питам чича ти Радуша каква е тая работа. „Мир има веки, свободни сме. Няма ги вече турците!“ – отвръща ми той.“
Димитър Вълчев Драгоев предава спомена на баба си, най голямата дъщеря на столетника Вълко Караиванов, доживяла до дълбока старост. Тя починала на 98 години и е била родена 1858 година.
За идването на руските войски в Преслав на Атанасовден (31 януари)тя разказвала, че че два дни преди това тайно се носел слух между българите, че малко оставало да дойдат руснаците. Турски кервани с натоварени войски и биволски коли се движели от Горната към Долната кория. Спирали по поречието на река Камчия и пътували към Варна. Българите се изпокрили. Спели облечени и обути в цървули. Мегданът около чешмите почервенял от алени фесове на аскера. Башибузуците се заканвали да изколят гяурите от Преслав и си точели шашките по камъните на чешмите.
Семейството на Вълко Караиванов живеело в най-красивата къща на Преслав – до Дервишката река, на кръстопътя за Герлово и Търговище. Днес на това място са построени няколко къщи около Бончо Калев.
Вълко Караиванов се подготвял да посрещне празника в къщи. Посрещането се налагало да стане там, защото в черквата турците не разрешавали да се ходи, затворено било и училището, а биенето на черковното клепало било забранено.
Излязъл за нещо навън Вълко и видял, че откъм „Къшлите“ идват осем конника -разезди (разузнавачи) с маждраци. Разбрал, че тези хора не са турци – облечени били с други дрехи. Когато конниците доближили плета, той чул, че разговарят на черковен език, погледнал ги отблизо и му направило впечатление, че имат калпаци и кръстове, а брадите им са четалести. Досетил се веднага, че това са казаци и извикал на жена си Ивана: „Дядо Иван доди, дядо Иван доди“. Побягнал към къщи, наточил един котел с вино, а жена му грабнала тепсията със сварената пуйка към чатърлъку (кръстовището). Наизлезли от съседните къщи комшиите. Веселякът Вълко Караиванов почерпил скъпите гости с вино и мезе. Началникът на казаците запитал дали има турски солдати, къде е конакът, кметът, черквата и нещо друго, а струпаните хора не вярвали на очите си – мислели, че това им се присънва.
Чула се ясна, но непозната команда – началникът разделил на две групи войниците. Едната група тръгнала към отсрещната махала, а втората, следвана от насъбралите се хора се отправила към черквата, покрай опразнения конак и стигнала до къщата на кмета Драгни Йоволу, а днес фамилията Драгни Данюви.
Последните скрити черкези побягнали от кметската къща , през лозята, Усойната и се опитали да преминат през Дервиша за Герловото, но били застигнати и заловени.
Скоро черковното клепало забило тържествено и възвестило на изстрадалите преславци, че е дошъл краят на османското робство. В черквата се отслужил голям молебен, на който присъствало мало и голямо.