Из спомените на стари джумалии за преживяното в последните дни преди идването на руските войски и за освобождението на гр.Търговище от османско владичество, записани и предоставени от Димитър Харизанов и Стефан Великов.

Баба Дача Цонева Добрева

„ Родена съм в гр.Ески Джумая на 20 декември 1870 година. Родителите ми са кореняци джумалии. По време на Освобождението бях 7-8 годишна. Живеехме на ул.“Варош“, сега Г.Раковски“. съседът ми милко Славов имаше голяма къща, оградена с високо и дебели дувари. В нея се събрахме 15-20 български семейства. Входните врати и комшулуците задръстихме с камъни, бъчви, покъщина. Отвсякъде се чуваха плачове, охкания, гърмежи. Джумаята беше потънала в пламъци и пушек.
Сгушени около майка си, ние със страх очаквахме да бъдем избити. Един ден преди Освобождението ни покрай къщата се събра група от башибузуци. Те удряха по портата с прикладите на пушките си, някой гърмяха, други псуваха и се заканваха. От наша страна никой не се обаждаше. Оръжието ни беше малко. След малко турците намерили стълба. Един от тях се изкачи на дувара и скочи в двора. След него дойдоха и други. Най-напред те стреляха срещу мъжете, а след това започнаха да секат с ятаганите си. Изплашени, ние, с майките си, минахме през комшулка в двора на съседите. Там дойдоха и турците. Събличха палтата на жените, грабеха накитите им, тършуваха по домовете. Задиха всичко по-ценно.
По-късно като пленници, ни подкараха по улица „Варош“. Пред нас вървеше каруца, натоварена с покъщина. Пред Хаджиангеловата къща имаше много събран народ. Сред улицата улицата бе проснато тялото на убития дядо Скорчо. Турската каруца мина през трупа му. От къщата излезе Иванка Димитрова – дъщерята на хаджи Ангел. Нейният мъж бил убит, когато стрелял от прозореца. Самият стопанин беше ранен в корема. Подкрепян от близките си той едва се влачеше.
Конвойрани от башибузуци, тръгнахме към Шумен. По уулиците на града видяхме много хора. Много къщи горяха. Газехме през запалено жито, разпиляно от складовете на джумайските търговци. Минавахме северно от Юкя в непосредствена близост с Чобанивановата мандра. Горе, където сега са са българските гробища, имаше барака. От изтичащата кръв хаджи Ангел съвсем изнемощя и повече не можеше да върви. Заплаше от стражата, че ще бъде убит, защото забавя движението, близките му решиха да го оставят в бараката. Там имало турци, които казали: „какво ни карате тази мърша!“.
Когато по черния път след няколко часа стигнахме до селоОсен, чухме, че русите са дошли в града ни. За да се спаси, турската стража ни изостави и бързо офейка към Шумен. Ние се върнахме в Джумаята.
В бараката намериха хаджи Ангел умрял. На ръката си имал златен пръстен. За да го вземат, турците отрязали пръста му .”

Дядо Стамат Колев – Каратабана

Бях тринадесетгодишен. Няколко дни преди Освобождението откъм село Момино поччнаха да прииждат разбитите при Кесарево турски войски. Наши близки предупредиха татя да бягаме към Шумен, защото московците пристигали. Ние обаче решихме да останем в града. В неделя, на 16 януари (стар стил), черквата беше затворена. Преди това епитропите бяха закопали в земята позлатените и посребрени кандила, някои икони и други ценни вещи. В понеделник чаршиите на Ненко Вампоров, на Халаджоолу и Мунджоолу бяха запалени. Горяха и джамиите в които имаше скрито жито.
В къщата на Нейчо Янев (ул.Г.Сарджев) се бяха събрали около 40-50 семейства. Всчки бяха притали дъх в очакване на най-лошото. Малките деца, за да не плачат, бяха упоени с ракия. След обед на портата силно се захлопа. Навън бяха Кючюк- Ахмед и Жюнята – найсвирепите башибузуци. С тях влезе и един зебек (негър). Те претърсиха възрастните, претършуваха къщите и под стржа ни поведоха към големия мост. Там видяхме и други наши съграждани, обкръжени от башибузуци, да ги водят към Шумен. Турците ни караха по пътя към Чобанивановата мандра. От върха на байра се откри страшна картина – Джумаята беше обхваната в пламъци, много често се чуваха гърмежи. По заповед на башибузука трябвше да вървим. Чуваха се охкания и стенания, аплачове раздираха душите ни.
Отидохме в Шумен. Тук българското население ни посрещна братски – всеки прие в къщите толкова хора, колкото може да побере. Ежедневно в няколко казана се приготвяше храна. Учителят Спиридон Грамадов, който беше с нас,издейства със средства на шуменското читалище да ни бъдат закупени и безплатно раздадени топли драхи и обувки. Някои от по-младите като Гено Славов, Георги Корчев и др., през Фисека отидоха в Джумаята. Те донесоха радостната вест, че градът ни е пълен с руски войски. Всички пожелахме да се завърнем.
Посрещнаха ни нашите близки. На главите си те носеха вече не фесове, а калпаци с ушити на тях кръстове от бял шрит или плат. В Шумен заедно с бъгарите бяха изягали и много турци. После те се завърнаха в града ни. Наште съграждани се държаха приятелски с тях. Някои от турците бяха даже избрани за общински съсветници.

Баба Минка Иванова Петкова

По време на освобождението бях 9-годишна. У дома бяха се събрали много хора. След това всички отидохме в по-голямата и украпена къща на Маньоолу. Понеже турците много и убиваха де когото срещнат, то мъжете, за да ни зщитят, подпряха добре вратите и със заредани пушки се настаниха в плевника, на тавана на къщата или край дуварите. Когато наближиха, те стреляха. Още при първите изтрели убиха един от нападателите. Другите се разбягаха.
Като мина голямата опастност, се завърнахме у дома. Тук по-късно дойде един човек, който ни каза, че Дядо Иван идва. Един от мъжете се качи на черницата, а оттам и на покрива на къщата, после стъпи на комина. Веднага се развика, че братушките са към края на града. Към сегашните казарми се виждали много хора и навярно това са руснаците. Това беше на 17 януари, около 4 часа след обяд. Камбаната започна да бие радостно. Всички плачехме радостно и се прегръщахме. След малко до къщата на Хаджиангелови дойдоха руски кавалеристи. Там видяхме труповете на много наши съграждани, направо на улиците. Руснаците ги гледаха и яростно се възмущаваха. След малко дойдоха и пехотни части. Колко сърдечно ги посрещнахме знаят и сега могат да си представят само ония, които бяха там.