И той на драго сърце би емигрирал в Турция, но не може да го направи, защото е ранен, затова очаква съдбата си в Арад. Будапещенската Дирекция на полицията започва производство срещу него през лятото на 1850 г. основно заради участието му в похода на Гал от есента на 1848 година. Осъждат го на смърт, след което променят присъдата на десет години тъмничен затвор. Наказанието си изтърпява в тъмниците на Йозефщат и Кьониггрец (Садова). По време на почти петгодишното си пленничество той се среща с много италиански политически затворници. Чрез събеседванията си с тях Дуньов не само усвоява италиански език, но отблизо се запознава със ситуацията в Италия. След обявяването на общата амнистия, през 1857 г. може да напусне затвора. През 1860 г. с ранг полковник се сражава на страната на Джузепе Гарибалди в Южна Италия, в сражението при Волтурно получава такава сериозна рана, че се налага левият му крак да бъде ампутиран. Заселва се в тосканския град Пистоя и там през 1889 г. умира синът на българския народ, героят от унгарската борба за свобода, полковникът на Гарибалди.
След разгрома на унгарската борба за свобода хиляди намират спасение в намиращата се под турско владичество България. Водачът на борбата за свобода, губернаторът-президент на Унгария Лайош Кошут пристига във Видин на 22 август 1849 г., където го последва армия от бежанци, близо 5000 души, сред които войниците от полската и италианската легия. Емигрантите са настанени на територията между издигнатия малко по-далеч от крепостните стени земен насип и самите стени. Лагерът представлява тъжна гледка: редовите войници живеят при ужасни условия в дъждовното време, нямат одеала и сламеници, лежат в летни униформи на влажната земя край брега на Дунава. Хранят се с плодове, предимно дини, заболяват от заразни болести, броят на смъртните случаи нараства до стотици. В началото Кошут живее в крепостта, а по-късно се премества в къщата, която до 1878 г., до възникването на независима България, е ползвана от турския дефтердар. По традиция от него го закупува семейството на Шекерджиев, и днес потомците му живеят в къщата, на стената на която паметна плоча гласи, че това това е било видинското жилище на Кошут. Тук на 12 септември Кошут пише прословутото си Видинско писмо, в което подробно развива възгледите си за причините за потушаването на борбата за свобода и като едноличен виновник за провала – неоснователно – посочва последния главнокомандващ на унгарската армия генерал-лейтенант Артур Гьоргеи. Кошут се надява, че делото на Унгария ще попадне в кръга на интереси на европейските велики сили, ако успее да докаже, че причината за поражението на борбата за свобода не е вътрешната слабост на унгарската държава, а в предателството на нейния главнокомандващ. Вместо планирането на бъдещето обаче му се налага да се занимава с опасностите на настоящето. Австрийските и руските власти настояват за предаването на бежанците. За избягването на това турските власти предлагат унгарците и поляците да приемат мюсюлманската вяра. Тук настъпва първото сериозно разцепление в средите на емиграцията: Кошут и мнозинството от емигрантине отхвърлят идеята, мнозина обаче приемат исляма и поемат служба в турската армия. Броят на емигрантите намалява много по-чувствително в края на октомври, когато при обещанието за амнистия от първоначално 5000-те емигранти 3000 се завръщат в Унгария. Останалите в началото на ноември са преместени от турските власти от Видин в Шумен (с тогавашното турско име Шумла), града, наречен на името на големия български владетел, Симеон Велики.
Пребиваването в Шумен продължава от 21 ноември 1849 до 15 февруари 1850 година. В Шумен броят на емигрантите вече е само 492 души. Кошут се настанява в къщата на българския търговец Димитраки Хаджи Панов, по това време най-красивата сграда в Шумен, заема две стаи. Съратниците му офицери също намират дом в по-заможните български къщи, докато редовите войници биват разквартирувани в местната казарма. На 15 януари към управляващия се присъединява неговата съпруга Терезия Меслени Кошутне. Една част от унгарските емигранти живее в къщите на хълма от страната на Томбул джамия и в тази градска част се намира и църквата, в която Кошут и унгарските емигранти, заедно с полските прокудени и местните арменци отпразнуват първата Нова година в емиграция, настъпването на новото десетилетие.