Ето един спомен за възпроизвеждането преди 1944 г.:

„ Какви трепети в детската ми душа предизвикваше този ден! И страх и радост ни вълнуваха. Събуждахме се със сестра си Йорданка от хлопанията по порти и врати, пукотевици на пушки, смесени със звука на черковната камбана. Тичахме от стая в стая и чакахме турците. Парчета месо и сланина, брашно, мама нареждаше на масата. Тати донасяше бакърче, пълно с вино, и до него пари. От съседските дворове започваше да се чува вик, говор на турски. „Идат!” извикваше мама, и ние се мушвахме в стаята, отредена за килер. Сгушени, чувахме удари по портата и викове „Вер хакъ” и „Ач капую”. Портата изскрибуцваше и тати ги посрещаше. Успокоителният разговор на български, шумът от изсипване на даровете и думите „Ха наздраве!” ни караха крадешком да поглеждаме през прозореца и ги изпратим със страх в погледа.”

И друг детски спомен, вече от 60-те години – за възходящата градация на чувството на страх при влизането на „турците” в двора и ужаса от влизането им в стаята на къщата! И радостта от несъстоялото се зло, когато детето чува познати гласове и български говор край отрупаната с мезета и вино маса, и разпознава в страховитите образи благия свако Драгни, веселия дадо Емо, чичо Стоян – почти всички роднини и приятели на семейството. Следва комичният момент - ковчежникът на башибозуците – бай Калю - висок, сух, с очила на носа, издава квитанция за платения данък. Самите квитанции са изрязани от вестник "Работническо дело" и са между страниците на списание "Българо-съветска дружба", което пък би трябвало да бъде папката с отчетната документация! Всяка къща плаща данък - така подпомага набирането на средства за читалището. Преди Втората световна война сумата от събрания „данък” е планирана и отчитана в читалищните документи. През 1931 г. приходът от около 700 лв., е дарен на църквата за постройка на камбанария.

Вторият план на представлението - посрещачите. Моми и млади жени слагат традиционни костюми и скъпи семейни накити. Празнично пременени, с бръшлян и чемшир в ръцете, заедно с цяло село, излизат в горния край, за посрещането на освободителите - там, където това е станало наистина. Пита хляб, украсена с варакосана чемширова китка държи най-личната мома. В тяхната група е и възрастен мъж, с котел вино – до към 30-те години на миналия век това е същият котел, който на самата Антония 1878 г. са изнесли от един дом и черпили руските войници.

Настъпва очакваният момент - откъм горният край на селото се чуват изстрели и се задава руският конен отряд. Отпред пешком вървят тримата смели вардунци, поели риска в снежната виелица да отидат в Омуртаг и да молят дошлите вече там руски войски за помощ и закрила от башибозука. Техните имена точно се знаят: Георги Радунов, Йордан Друмев и Прихо Маринов. Обикновено тези роли се поемат от техни наследници. Пред тях върви плененият „турчин”, който в престрелката е пленен, и носи на гърба си седлото на убитата руска катана. Разиграва е престрелка, при която са пленени и другите „башибозуци”. Ето още един спомен: „Цялото село се струпваше там. Мъже на една страна, облечени с шуби с кожени яки, жени – на друга, пребрадени на европа с копринени пошове, заметнати с разноцветни шалове – черни, червени, маслено зелени, облечени някои в биберени палта или от вълнен плат, гарнирани с кожени яки и маншети. От страх никога не изпусках от погледа си мама. Изведнъж се чуваше пукотевица, тропот на коне и бодър руски марш. Поуспокоена, хваната за мама, виждах блесналите саби на руския ескадрон. Дядо Белчо в ролята на капитан Раздолски, яхнал бял кон, стегнат в капитанска униформа, с гордо вдигната сабя, винаги беше начело. Пред него турчин едва се влачи, носейки на гърба си седлото на убитата руска катана /кон/. Раздолски - с бяла брада, горд, напет – за мен всичко беше истина. И бай Петър Вълков, който носеше седлото, и пленените и завързани турци – ниският Танасчо, Михаил Желев, Борис /барабанджията на село/, след тях гордите и напети гвардейци – всичко, всичко възприемам като една голяма истина. Цялото множество се струпваше пред кръчмата на Ради Стоянов, където заседаваше „съда”. Изведнъж се чуваше „Смърт!” и всички деца, като отприщен поток, хуквахме към баирчето над голямата чешма. … докарваха за разстрел осъдените … Артисти не биха го изиграли така убедително и от сърце!” .

И друг спомен – недоумението на роденото в началото на 60-те години дете, на което в детската градина са казали, че руското знаме е червено със златен сърп и чук. А тук – уж руснаци, с руско знаме, пък то - бяло със сини букви и син кръст?! И преди и след 1944 г. денят завършва с хоро на площада, или както се казваше в онези дни - с народно веселие.

След всичко изложено до тук, за учудване ли е факта, че най-светлият спомен на жителите вардунци от родното село е Антония? Денят на Освобождението на селото, събитията от който в течение на около 90 години се пресъздават с участието на цялото село. За някои - дълго мечтано първо участие, за други - поредно, а за цялото село - най-големия празник! Всичка са живи герои от историята на селото.

Антония! Най-свидния спомен на жителите вардунци от тяхното село.

Светлана Аврамова
гл. уредник в Регионален исторически музей - Търговище