От към началото на 60-те години на миналия век в годините, когато не се пресъздава Освобождението, се провежда тържествено събрание в читалището с доклад за миналото на селото и най-важното събитие в историята му – Антония, с богата литературно-музикална програма и прожекция на филма от пресъздаването. В празничната програма задължително участват ученическият хор при училището и декламации на стихотворения от ученици – обикновено от „Епопея на забравените”, местният самодеен състав при читалището, гостуват и състави от гр. Търговище. Не ще и уточнение, че подготовката за събранието се почва отрано. За едно от тези чествания във Вардун гостуват знамената на българската бойна слава от Военно-историческия музей в София. Все още присъстващите с вълнение си спомнят срещата със знамената в салона на читалището: Водещият обявява влизането на знамената, начело със Самарското знаме, а присъстващите, седейки по столовете обръщат поглед към входа. Тогава дядо Димитър Коджаманов - старец с патриаршеска осанка се изправя, сваля калпака и командува: „Первий набор, стани! Шапки долу!” Сконфузени, всички се изправят за да посрещнат на крака бойните светини.
Да се върнем към самото възпроизвеждане на събитието, така както е останало в спомените. Подготовката за Антония започва отрано. Разпределят се ролите, подготвя се реквизитът, шият се костюми, доставят се турски дрехи от съседното с. Черковна, където са живи спомените за откраднати българки вардунчанки и се тачат роднинските връзки между български и турски семейства. Униформите за руския отряд се вземат от казармата в Търговище, от историческия музей в същия град предоставят знамето на Българската земска войска от 1878 година - първата българска войскова част в Търговище. Съхранявано като реликва във военния гарнизон в града, а после предадено в музея и носител на памет. Години наред то е присъствало на всички големи градски тържества и мероприятия от обществен характер. То е уникално по своя характер и няма друго такова в България. От ТКЗС в селото са конете, а младежите - конници дни наред тренират езда и репетират ролите на казаци. За автентичност, всички си пускат бради. Тук в скоби ще отбележим, че при заснемането на филма „Хан Аспарух”, в масовите сцени вземат участие и вардунски младежи – същите, които са участвали в пресъздаванията на Антония. Говори се, че те били най-добрите ездачи на снимачната площадка. Цялата подготовка минава под знака на мисълта за отминалото истинско събитие и стремежа да се представи напълно автентично. Така е било години наред, и всеки един вардунчанин е скътал спомени от различни моменти, които изпъкват в съзнанието му, в иначе стройния и непроменен години наред сценарий. Картината се поддържа жива и истинска и никак не е за учудване онова, което прави впечатление на страничния наблюдател, който само присъства като на атракция в деня Антония: вълнението и съпреживяването на всички присъстващи, породено от пълното сливане с персонажите от хора, които никога не са учили актьорско майсторство.
В паметта на селото името на предводителя на руския отряд е запомнено като капитан Раздолский. След години, при проучване на документи, се установява, че в селото влиза майор Козловски, но това съвсем с нищо не променя спомена. Говори се, че дядо Белчо, за когото стана дума, играейки си като дете край базирания в селото руски отряд през 1978 г., е запомнил и тяхната песен:
„ Мы казаки паскакали на сваими лошади. Всите вкупом се събрали сваю песен запели. Бой бой искаме ний, да погине врагът злий! Мир и правда да царува Българин да домува.”
Песента с този текст се пее от руския отряд при влизане в селото.
Преди 1944 г. рано сутринта се ходи на църква. В черковния двор, на гробовете на загиналите във войните за национално обединение вардунци, трепкат десетки свещици. Учениците отиват в храма водени от своите учители, и след тържествената литургия, получават карамели.
Рано сутринта из селото се чуват гърмежи. За ужас на най-малките, които все още възприемат ставащото като оживели разкази на възрастните. „Башибозуците” тръгват от къща на къща да събират султанския данък. Страховити в детските очи и комични донякъде за възрастните са те. Всеки един от тях е с облекло и снаряжение хем близко до действителността, хем плод на творческо виждане от страна на „артистите”. Част от ятаганите са дървени, но боядисани с червена боя, бинокълът на един от тях е от електрически крушки, поставени в два хартиени цилиндъра, привързани с тел, старите пищови и пушки са пълни с всевъзможни материали, щото при изстрел да освен звук, да създадат и облак дим и прах…